Романът е за любовта. За онази любов, която е да обичаш някого повече от себе си! - Георги Бърдаров

  Това "ревю"... всъщност, този пост няма да е обичайното за блога. Книга с подобна тематика, няма как да бъде разгледана по обичайният забавен и лежерен начин.

  За тази книга разбрах от един нов читателки клуб в Instagram, казва се "Книжна вселена". Момичетата предложиха книгата да е първата за четене в клуба. Да си призная, никога не съм грешила с първото впечатление. Подцених книгата... Колко много сгреших сега.... 

   Мислех, че знам всичко за трагедията на двамата млади, които светът нарече "Сараевските Ромео и Жулиета". Този роман ми даде пределно ясен отговор, че не съм бил прав... И този финал, този шокиращ финал!" ~ Хр. Карабашлиев

   Цитатът, почти, описва мислите ми. Разликата е, че аз не бях напълно запозната със "Сараевските Ромео и Жулиета". Знанията ми бях повърхности, относно случилото се и за самата обсада на Сараево. Нека кажем, че след като прочетох книгата, се разрових в мрежата. Трудно ми е да повярвам, че това се е случило едва края на миналия век. 

  Малко за самия роман и автора му. Георги Бърдаров е човекът, поел товара от разказите и статистиките за събитията в Сараево, за да може читателите да научат, да знаят и да си дадат равносметка сами за себе си. 

  "Аз още броя дните" има 2 сюжетни линии и съдържа "въображаеми" интервюта. Първата сюжетна линия е на Давор и Айда, чиито прототипи са Бошко Бркич и Адмира Исмич. Тя проследява последните часове на двойката в деня, когато трябва да избягат от Сараево. Също така са преплетени и събития от техния живот, които ни помагат да научим повече за тяхната история и за любовта им. 

Много смесени двойки са се разделили, но не и нашите герои

  Под смесени двойки се има предвид, християни и мюсюлмани. Това е, може би един от основните конфликти на разразилата се гражданска война. "Отличителният знак", чрез който воюващите са се разграничавали на "наши и ваши", макар до вчера да са гледали заедно Олимпиадата и да са се събирали по съседски. 

  Втората сюжетна линия е на един професор, всъщност самия автор, който отива в Сараево, за да се срещне с хора, преживели най-дългата окупация на град в историята. С част от тези хора се "срещаме" чрез интервютата.  

  Когато убиеш първия е страшно. Когато убиеш десетия е странно. Когато убиеш стотния, искаш само още и още. 

  Книгата е силна и емоционално наситена. Макар да я прочетох бързо, ми се налагаше на места да спирам заради бруталния реализъм на сцените. Гледах коментари за книгата в youtube и разбрах, че по време на премиерата й, част от публиката имала проблеми със сцените в романа. 

  Докато четях, мислите ми не спираха да се движат между "това е роман за силната любов" и "това е роман за зверствата на човешкия вид". За мен любовта се разглежда като единствен крепител, клонката на удавника. Тя е пример за това, каква трябва да е любовта, към какво трябва да се стреми всеки. За това е и роман за любовта, но е и роман за силата на една идея. Виждаме на какво е способен човек, когато вярва в правотата на една идея. В този случай, идеята за национализма. 

... притихва отново, цялата трепери, не е останало нищо в това крехко, някога красиво, обичано, желано и усмихващо се тяло, само гняв, само болка!